04.09.2009г. St. Mary Cathedral – голяма катедрала в съседство с ботаническата градина.
Вчера (3-ти Септември) получих един важен урок:
Не можеш да отгатнеш цената на едно нещо по външния му вид.
Така и аз. Реших, че е добра идея да си купя пакетче бисквити, колкото да имам нещо за похапване, в случай че ми прималее. Току що бях хапнал гигантски пилешки дюнер + един огромен фелафел. Влизам в един магазин и си викам:
“Абе, що тук няма цени? Кои бисквити да се взема? Ей, тези изглеждат достатъчно приемливи – мъничък пакет, точно колкото за мен. Е, добре, колко да струват – долар – два, преко сили! Я, да си взема и един сладолед, за радост на душата. Няма да е най-големия. И той да е долар и петдесет!”
Занесох избора си на касата и когато продавача го прекара през касата хлъцнах! 12 долара бисквитите + 3 долара сладоледа...Мамка му това са 15 долара общо! Малко солени ми излизат тези бисквити!
Все пак, аз съм българин и представлявам цялата нация. Няма сега да са пазаря и да си помислят, че ние българите сме някакви подсмърчащи мизерници, а и аз покрай всички тях. Запазвам хладнокръвно спокойствие, все едно това е най-очакваната цена за този мъничък пакет бисквити, и си плащам сметката.
Българинът може да мизерува, но има своята горда хилядолетна история и никога няма да позволи, някой дивак австралиец, дошъл тук преди има няма 100 години, да си помисли, че той (българина) мизерува! АЗ съм българин!
Излизайки от магазина, знаех, че ще отмизерувам направената покупка и реших да не посещавам Aquarium Sydney. Какво толкова да го гледам, ще ахкам и ще цъкам с език, ама това го мога и без да им плащам на тъпите копелета. Реших да прекарам деня във возене на различни фериботи и спокойното четене на книжка. Денят е дъждовен.
Австралийска чайка, която не се притеснява да мизерува. Нещо като горд българин.
Така и не разбрах какво раздаваха тези войници. Този обаче специално, ме помоли да не го снимам.
Дъждовен ден, люлеещ се кораб, а аз си чета.
От тук някъде тръгвах с ферибота...
...и той плуваше ли и плуваше...,
..., а някой плащаха щури пари, за да ги вали на по-интересно място...
докато аз просто си четях книшка сгушен на топло.
Вечерта, с Франсис бяхме поканени на вечеря при двама негови приятели. Вече съпруг и съпруга с две деца, тийнейджъри около 12-14 годишни, трениращи карате и желаещи задължително да ми покажат какво са научили.
“Australian middle class dream” – отбеляза Франсис. И тук както в другите къщи е твърде подредено със снимки и дипломи окачени на всякъде по стените. След хапването (агнешко със зеленчуци и някакъв сладкиш и доволно количество бира) си похортувахме добре.
Съпругът Robert – чичко около 40-те, позволяващ си лигавщини като доста скъпа камера, каране на четири – колесни мотори, лов с лък, екскурзии и т.н., ми обърна по-голямо внимание. Интересуваше се от цената на живота в България, отражението на финансовата криза, знанията ми за Австралия и т.н. На двора ми показа растенията си и....Ююжният кръст. Не че е нещо особено, но все пак...
Очите му обаче светнаха, когато му разказах за моя начин на изследване на нови места – подушването на въздуха, отварянето на ушите, потапянето в звука – оставянето на интуицията, а не на знанието (Всъщност никога не съм се губел в странстванията си, винаги имам една червена ивичка пред погледа, която ме води – бел. авт.); презрението ми към туристите и туризма.
“Това лято, ще бъда проклет турист. Ще обикалям с кораб Европа. Ще ме водят като маймуна, ще щракам забележителности. Ще имам двама тийнейджъри, които няма да вдигнат поглед от Айподите си. Това не е моята почивка, но жена ми настоя” – каза Робърт – “Обичам като отида някъде а не знам къде съм” – продължи, а аз видях старото хипи да се подава от обвивката на това срещу, което се е борил – самодоволна средна класа.
Разбрахме се днес (4-ти Септември – бел. авт.) да отидем на ресторант, за да довършим историите си, защото трябваше да си ляга, за да ходи на работа сутринта.
Днес съм в голямата катедрала и след като медитирах над спокойствието написах горните редове. Паричния превод ми се забави и явно няма да обядвам, но когато приемеш този факт, той престава да е така дразнещ. Още не съм изпушил определената си за деня цигара и това е добра перспектива. Междувременно някакъв служител ни раздаде пликчета за дарения в помощ на катедралата, които ми напомниха на писмата на бившия ефрейтор Уинтергрийн до близките на войниците от Параграф 22: "Dear Mrs., Mr., Miss, or Mr. and Mrs.: Words cannot express the deep personal grief I experienced when your husband, father, or brother was killed, wounded or reported missing in action."
Катедралата St. Mary,
в която имаше всякакви неща...
подходящи за катедрали.
Един чичко направи сериозна забележка на някаква китайска туристка, че: "Това е храм! Как смеете да снимате!!!". Аз вече си бях направил снимките и си пишех текста в дневника и погледнах китайската туриска с укор, който я накара да се засрами и да си прибере апаратчето.
