Скъпи приятели,

Неочаквано и без да усетим, изтърколи се още една година, откакто, нашия скромен блог.бг, бе напуснат от титана на интелигентния хумор, изключителния събеседник, великолепния коментатор, размазващия анализатор, полиглот-преводач и творец, (а освен това, несъмнено, най-красивия от онова незабравимо поколение Велики тролове,) блогърът Балетлнетпепас.

(baletlnetpepas 2007-2010)

И въпреки, че вече не е сред нас, духът на БТП (както го просто го наричаха приятелите) е тук. Помага ни и ни напътства в тъмата на дупката, в която живяхме и миналата година. Тези дни, изпаднал в особено настроение, той ме побутна (бях задрямал) и ме помоли да напиша вместо него някои мисли, които пожелал да сподели с вас, скъпите съ-блогери от блог.бг. Не бях особено щастлив и в началото измърморих нещо от сорта: „Ползваш ме за секретарка, копеле*!“ и други подобни неща, но после ми размина и записах всичко, което ми продиктува, така както го разбрах (все пак духът няма ни ръце, ни крака ни уста и понякога трудно му се разбира).

 

Скъпи приятели от блог.бг,

и тази година мина, в шеги и закачки; а междувременно положението става нетърпимо, и отново сме в класическото вазово „от никъде взорът надежда не види“. Трябва да признаем, че случващото се е изумително; ние виждаме разпадът на нашия свят.

Да, точно така! Аз съм напълно сериозен, когато казвам "разпад".

  Чуйте! През тази година нашия любим Ясен Ведрин стана поет от национална значимост (а който внимателно следи неговото творчество знае - той ще получи величие в края на дните)!

И ето какво се случи. ФБ гръмна с неговата незабравима „България в думи“, която истински разтресе българите, и като полъх от ръка, събори кулата от картите на техния живот.

Кой би помислил?! Без един глагол, Ведрин разказа всичко случило се през последната година и заслужено получи аплодисментите на литературната общественост**.

Четейки стихотворението не можех да не се почувствам горд. Аз бях първия литературовед направил задълбочен критически анализ на произведение на Ведрин; и вярвам, най – скромно, че така съм подпомогнал неговото вникване в същността на въпроса какво е Поезия и че тя е вдъхновение, което не зависи от поета, а не занаят.

Разбира се, има и нещо тъжно: с годините, думите на „България в думи“ ще става все по-неразбираеми за четящите поколения. Те, все по-малко ще усещат творческия гений на автора така запленил всички нас.

Но, може би, така е по-добре! Преживеният абсурд трябва да стане неразбираем за поколенията след нас. Дано ние се окажем една сгрешена брънка на Историята, след която ще се възцари нормалността; дано на нас историците да гледат като любопитна бележка под линия, разказваща за лудостта обхванала един народ в началото на ХХІ в. (след пиянството му от ХІХв.).

Да, ще има време в бъдещето, когато хората, поглеждайки назад към нашето време, ще мислят за нас така както ние мислим за нашите предци от ХVв.

И като казахме тъжно, та се сетих, че поетът Ведрин, след големия си успех, написа и стихотворението „Виновните нямат вина“ - посветено на самозапалилия се Пламен. То върна нещата в нормалното им русло - типичния ясен-ведринов стил на занаятчийско отношение към думите и проблемите; придворен поет получил поръчка. Стихове, далеч от класата на „България…“, от които си личеше опита да се изстиска максимално донесената от него слава. Нищо ново под слънцето - явно светът още е далеч от края си.

Но стига с Ведрин! За добро или лошо Пламен се запали. А след него и още няколко човека-българи (БТВ дори ни пусна интервю с неуспял самозапалил се, в което най-сериозно ни съветваха да не се палим, тъй като не е било особено приятно изживяване). Това самозапалване е колкото ужасяващо толкова и красиво; колкото и глупаво толкова и героично; колкото и силно, толкова и безотговорно.

„Станали сме будистка държава!“- изкоментирах веднъж по повода с един духовен брат.

„Нормално, наш водач е Буда.“ – отговори той след кратък размисъл.

Да ви призная, на мен тоя Буда от самото начало не ми изглеждаше читав; и някак опитвах да предупредя многобройната си читателска аудитория, но все думи не намирах да я убедя. Всички в купом, решиха, че от този по-голям пич няма и че си мечтаят да получат точно него за управник.

На ви сега и един втори мандат, и пак няма да ви дойде акъла в главата. Но Буда не е сам. Освен с гласовете в главата си, той върви вкупом и с Цецо светецо! (Цецо е по-невинен и от Девата Мария, ако слушате него.)

Та, покай тези двамата, се замислих да ви пратя тазгодишния помен от себе си.

 Тези дни четох една статия в „Християнство и култура“ – Пьотър Иванов. Спасители на света (Дон Кихот), която успя да ми помогне да формулирам ясно, пред себе си, едно усещане, което изпитвах от известно време:

Боко и Цоко са дон Кихот и Санчо Панса реализирали в действителност налудничавите мечти на Рицаря на печалния образ у нас.

"Хм", ще рече скептичния ми читател, "че дон Кихот е известен със своята безкористност!"

Хайде де! - ще кажа аз - Дон Кихот е самовлюбен идиот с размътен разсъдък. Разсъдете сами

 

Когато завърши всички тези приготовления, дон Кихот реши да не отлага повече изпълнението на плана си, защото го измъчваше мисълта, че светът щеше да понесе тежко всяко негово закъснение, толкова велики бяха задачите, които го очакваха: да отмъщава за обиди, да премахва неправди, оправя неуредици, изкоренява злоупотреби и възстановява правдата на неоправданите.***

 

А сега огледайте реалността около вас. Ехидната подигравка на Сервантес се е превърнала в българска действителност. Един видиотен, от евтини рицарски истории човечец, копнеещ „…някой ден, ученият историк да седне да опише славните ми подвизи…излети от бронз, издялани от мрамор или изобразени на платна, за да се запазят в паметта на поколенията“, получи цялата власт в ръцете си!

И започна да върши точно това, което искаше - да отмъщава за обиди и неправди, да поправя неуредици и да налага правда - така както го разбираше с видиотения си мозък. На своя верен слуга, Санчо, пък казваше „…стана ли крал, мога да ти дам благородническа титла, без да я купуваш и дори без да си ми извършил някаква услуга“.

 

А Санчо? Санчо го уверяваше:

Уверявам ви, че ще съумея да се справя със задълженията си. Бях по едно време – казвам ви самата истина – прислужник в едно религиозно братство и тъй ми приличаха прислужническите одежди, че всички ме намираха достоен поради моята внушителност да стана старейшина на това братство. А как ли ще изглеждам, когато си сложа херцогската мантия и се натруфя със злато и бисери, както обикновено се кичат чуждестранните графове. Мисля, от стотици левги разстояние хората ще идват да ми се любуват.****

И ето, Санчо стана Херцог, а Дон Кихот – Крал, и всичко това в Република България от началото на ХХІв. Хак да ни е!

 

Трябва да се събудим, защото абсурдността не може да е истина.

 

Продиктувайки всичко това, духът на нашия любим БТП ме помоли да му го прочета, направи някои корекции и ме попита може ли да ми ползва, за малко, червената луличка. След това изчезна и оттогава не се е връщалнито той нито тя.

 

-----------------

*Да, Балетлнетпепас е от стар софийски род и в него от поколения си говорят на "копеле".

** Дори скромно даде интервю за няколко медии

*** Сервантес, Дон Кихот де ла Манча, Народна Култура, София 1970, стр. 78 прев. Тодор Нейков

**** Пак там стр. 238

"*Да, Балетлнетпепас е от стар софийски род и в него от поколения си говорят на "копеле"."

Хайде холан, де!
Ноторният гей - личен приятел на Серго Мекия задник - се завърна у блогу!
Не липсваш никому бре - поръчка червена ли изпълняваш?
Я, кажи колко още ника имаш тук и пред какъв период ги сметяш?