18.09.2009г. Летището на Бризбейн, Терминал "Вътрешни полети", пред Врата 24, докато чакам да ме извикат за самолета за Сидни

Сбогувах се с Франсис и родителите му, които ни докараха до летището. Франсис остана, за да чака самолета си няколко часа по-късно. Чудех се какво да подаря на Барингтон и Елейн. От известно време в главата ми се въртеше “Orientalism”. Обожавам книгите си и трудно се разделям с тях. До последно не бях сигурен дали да я подаря или не. На терминала не бях сигурен дали съм сложил точно тази книга в ръчния си багаж или е в багажа, който пътуваше отделно от мен. Взех решение, ако е в ръчния ми багаж, ще я подаря, ако ли не – ще измисля нещо друго. Отворих раницата си. Намерих я и я подадох на Барингтон.

Странно нещо, бащата на Франсис, въпреки ирландската си кръв, се гордее повече с китайската си жилка. Въпреки цялото съзнание за китайското в себе си, обаче, той е типичен представител на западната култура с усещането й за морално, а от там и за всякакво превъзходство. Откровено расисткото му мнение за аборигените; одобрението дори на такъв варварски акт като краденето на децата им от правителството в началото на ХХв.; негативното му отношение към ливанците, виетнамците и въобще, към етническите малцинства и емигрантските групи, затвърдиха усещането ми, че човешката култура няма нищо общо с гените. Затова и реших че “Orientalism” е една подходящата книга за него (още повече че той обича книгите и се гордее с библиотеката си).

На Елейн не подарих нищо. Казах й обаче, че е един от най-добрите готвачи, с които съм се срещал. Не я излъгах. През целия този месец тя не повтори ястие, а вчера, за последна вечеря, наистина се беше постарала – пилешко със зеленчуци и гъби, телешко някакъв специфичен китайски зеленчук и скариди в лютив сос.

“Виж нас! Ние не сме китайци. Ние сме австралийци” – каза веднъж на Барингтон във вечните им спорове с Франсис.

Да, така е, австралийци са! Но в цялостното приемане на австралийското, само за пет поколения, в тях се е прокраднал един константен културен остатък – кухнята.

Един месец ядох като китаец, а не като австралиец. Хляба определено ми липсваше, но се компенсираше от многообразието от храна. Нито веднъж на вечеря ястието не беше само едно. Обедите бяха по-скромни. Странно, но закуската тук беше най-еднообразното нещо (обратно на всеобщото у нас мнение, че вечерята трябва да е най-лека) – някакви корнфлейкове с плодове.

Сбогом Барингтон и Елейн, едва ли ще се видим някога и сега мога да ви кажа, при цялата си скованост и педантичност мисля си, че сте добри хора