05.09.2009г.

Къщата на Judges, докато си пия сутрешното кафе.

Франсис принтира извлеченията от банковата си сметка, за да ги занесе на счетоводителя си.

„Не съм го правил от 7 години” – казва той и цъка над купа хартия.

„Няма ли да те глобят за неподаване на данъчна декларации за толкова дълъг период от време?” – полюбопитствах аз.

„Не, или поне се надявам счетоводителят да ми каже как да не ме глобят” – отговори ми той докато ругаеше: “Fucking Hell”. Като се сетя за пристъпите на гняв, когато се налага да попълвам данъчната си декларация... Явно данъчните са враг № 1 на цялото човечество и това обединява българина, австралиеца и индиеца.

Вчера (4-ти Септември – бел.авт.) се разхождах без цел и посока, докато накрая глада започна да побеждава волята ми. Мислех да си взема някакъв пай или хляб от some Bakery, но не можах да намеря нищо подходящо в района. Явно бях попаднал в гейския квартал, защото плакати от витрините ме призоваваха да посетя “The Brand New Show of the…”, а от плакатите ме гледаха мускулести красавци в кожени облекла и с руси перуки.

Влезнах в един Convenient Store, но си бях взел поука да не купувам нищо без цена. Продавача в магазина беше някакъв арабин.  Звучеше някакво арабско маане. На мен всички маанета ми звучат еднакво, затова и не мога да кажа дали в песента се възхваляваше джихада срещу неверниците или нещастната любов на Мустафа към Айше. Направиха ми впечатление обаче учениците (облечени в своите униформи), които щъкаха между щандовете. В България не се гледа с добро око на това, децата ни да посещават места, в които звучат маанета. Някак дефинитивно приемаме (все още), че те са „зли”, а „ние” добри и защото „те” са зли искат, без всяка достижима за разума причина (интелигебилна), да „ни” направят зло. А има ли по-голямо зло от това да навредят на детето Ти!? Затова добре е да ги предпазим от „Тях” и техните маанета.  Тук, в Австралия, може би, това разделение на ние и те не е така осезаемо... може би...

До като ме бяха налегнали такива мисли щраках безцелно по улиците с фотоапаратче


В крайна сметка закупих кутия с ядки (mix). Седнах на една пейка на улицата и ги захрупах с удоволствие. Реших да не бъда лаком и да си запазя и за после. Запалих си цигара и се загледах по преминаващите австралийки. Не бих казал, че съм във възсторг от тях. Като цяло има нещо грубовато във почти всяка. До момента само две жени ме накараха наистина да се обръщам – и двете бяха арабки.

Докато си седях на пейката по тротоара мина клошар. Седна до мен.

„Сега ще замирише” – помислих си.

Не миришеше. Започна да подвиква на минувачите на  някакъв странен език. От време на време долавях по някоя дума: „Хей мистър”, „I love you”, „Miss Money”. Явно просеше, но по много агресивен начин.

„Ще ме заговори” – помислих си.

Не ме заговори. Имах чувството, че забелязваше всички останали освен мен. Никой, обаче не го забелязваше освен аз. Опитите му да привлече вниманието на някой друг удряха на камък. Удряше по банкомата, прегръщаше дърво, викаше – нищо. (Тук се сетих за думите на Росен, че съм като магнит за лудите). Накаря се успокои, отново седна на пейката и извади един малък найлонов плик. Забелязах, че в него си е събирал тютюн от намерените угарки (при тези непоносими цени на цигарите това е съвсем резонен метод).

Накрая станах и му казах “Bye mate”. Погледна ме, но като че не ме видя.

„Хм, станал съм невидим” – помислих си аз и си тръгнах.

Кракът ми се вижда, следователно не съм бил невидим


Не един или двама блогъри от блог.бг биха се прехласнали по могъщото величие на природата и студената й красота, без да схванат, че това са просто облаци, които ги духа вятър като на бял кон.



Ученици облечени в своите униформи

На горе по улицата беше сградата на съда. Реших да вляза и да провера дали няма някое дело.

„Не, в петък следобед вече няма дела. Иначе тук заседава най-висшата инстанция на NSW по криминални дела” – обясни ми любезен полицай, почти изчервен от удоволствие.

„Колко типично за съдебната система” – реших аз.

To be continued !