01.09.2009г.

Септември месец дойде, а аз лежа в едно легло на средната класа. Леглото се намира в къща с № 51, Wolli st., Kingsgrove, Sydney - The Judges.

Едва сега разбрах вчерашната шега. Mr. Judge ме попита с какво се занимавам и когато му казах, Натали (голямата им дъщеря) подхвърли:

“ Here we all are Judges” - всички с изключение на мен се засмяха.

Семейство Judge е семейството на сестрата на Франсис – Maxine. Мисля, че седмицата тук ще отвори нови хоризонти в разбирането ми за стабилността на западното обществото.

„Типичната средна класа, постигнала австралийската мечта” – подхвърли ми Франсис. Работещ съпруг (разследва злоупотреби със застраховки и застрахователни измами). Съпругата – housewife.Три деца – две момичета на по 14 и 12 и момче на 9.

Влизайки в къщата вчера се почувствах като в американски комедиен сериал подходящ за цялото семейство. Едно нормално семейство, в един нормален квартал, с един нормален живот, посреща чичото – добър, но някак странен. Децата му се радват и го разпитват за какво ли не, а той и отговаря винаги остроумно и ги разсмива.

Къщата – подредена и блестяща. Цялото семейство се включва в дейностите – решаване на пъзели и загадки, четене на приказки, сервирането и отсервирването, миенето и подреждането на посудата. На сутринта, майката ги изпраща: първо съпруга, а после децата – едно по едно, като на всички дава кутии с приготвения от нея обяд (сандвичи с веджемайт и бекон). Поне отвън и на пръв поглед думата на родителя не се оспорва – лягайте си и те си лягат, тръгвайте за училище и тръгват, изключи компютъра и те го изключват.

На всякъде семейни снимки – до една, ухилени до уши лица.


На тази снимка The Judges се усмихнаха специално за читателите на блог.бг

Ползването на интернет – силно ограничено, а телевизията се пусна едва, след като децата си легнаха (всичко естествено се прави за тяхното правилно съзряване и предпазването им от лоши влияния. Maxine изрично ме предупреди да не развивам теорията си за възможни положителни влияния на цигарите върху човешкото тяло пред децата й).

Усещането е, че у тези хора няма съмнение (поне на пръв поглед, в последствие видях някой пукнатини – бел. авт.) Нещата са такива, били са такива, ще бъдат такива. Промяната ще е за по-лошо, защото НИЕ СМЕ ЩАСТЛИВИ.

Общество изградено от такива семейства е стабилно и не е склонно към внезапни промени. И докато при нас негативното усещане идва от това, че нищо не се променя, то тук позитивното усещане идва от това, че нищо няма да се промени.

Бих ли заменил моят вечно съмняващ се свят с това несъмнено спокойствие?

Трябва да призная, че вчера, докато стоях и ги наблюдавах, усетих тръпката на желанието да бъда като тях. Да живея в несмущаваното спокойствие на сигурна заплата, осигуровки, здравеопазване и несъмненост.
О, да! Имам копнеж за блажеността на сигурността, но дълбоко в себе си съм убеден, че несигурността и съмнението са пътя. The Judge ще отсъди – в това поне съм сигурен.

Иначе днес се разходих из Сидни. Взехме си карти за цялата градска мрежа включваща влакове, рейстове и...фериботи! Качихме се на влака до Circular Quay. Нямаше как, това е мястото на операта, моста и пристанището (нали съм турист с апаратче). Чистотата на водата тук е удивителна – несъмнено най-чистото пристанище, на което съм стъпвал, позволяващо да се види на метри под повърхността.










Като всеки турист с апаратче и аз направих почетна обиколка на операта..

След като обиколих операта се изпишках в нея. Тоалетната беше не по-малко фънки от сградата.


Фънки тоалетна, в която като всеки турист се изпишках


Туристите обиколили операта и изпишка ли се в нея, най-сетне могат да си отдъхнат


Абориген на лов за туристи

С автобус се отправихме към China town, където обядвахме риба, а аз пийнах и някакъв сок – нещо като шейк с диня и някакви топчета, които не разбрах от какво са, но вероятно поради тяхното наличие въпросния шейк се наричаше Pearl.




Хапване в China Town

Трябва да отбележа, че Сидни е доста мултирасов град, и, струва ми се, източните хора са на брой еднакъв със западните.




Имаше места където не беше много сигурно към коя култура трябва да причислим Австралия

Върнахме се на Circular Quay и се качихме на ферибота за Manly, където се разходихме. Опитах се да се обадя до България, но проклетия апарат ми глътна половината карта!
















Преди да стигнем до ферибота се разходихме





Ферибот








Manly




Depressed?... Мамка му, тогава не бях!

За вечеря Maxine бе приготвила пилешки шишчета, варени зеленчуци, варена царевица и някакви макарони като гарнитура.

„Мммм вкусно!” – казах аз.

„Искаш ли още?” – попита ме тя

„О, не, въобще не съм гладен. Няма нужда” – каза българина в Австралия – „Да не си помислят, че съм лаком” – помисли си той.

„Сигурен ли си? Хапна много малко!” – каза тя.

„Е, добре! Нека получа допълнителна порция, а ако може и още една бира!”

„Ама естествено, взимай си сам”

„Да знаеш Maxine, ние българите обичаме да ни питат поне по–два пъти, за да можем да откажем поне веднъж. И освен това, кимаме с глава на обратно. Така че, моля те, не се притеснявай да ме питаш повече пъти и слушай какво ти казвам”

„Ха ха ха” – помисли си тя, че се шегувам, а аз пийвах биричка и си мислех: „Ех, средна класа!”