Скъпи приятели,
преди малко ми хрумна един магично-романтичен разказ, който толкова ми хареса, че веднага реших да споделя с вас. Моля, да пишете хвалебствени коментари, тъй като ще приема и най-малката критика (а да не говорим за едри иронични подмятания) за зложелателно отношение от завиждащи на светлата ми дарба хора (ако въобще, такива зложелатели могат да се нарекат хора).
На билото на една малка планина, от както се помнеше, стоеше един камък. Той не се отличаваше с нищо и не притежаваше други способности освен характерните за един камък мълчаливост и неподвижност. Поради естеството на своята природа, той не можеше да отиде никъде, а единственият му шанс да срещне някой бе този някой да дойде при него. Все се случваше така обаче, че пътя на всички го заобикаляше и никой не идваше. Страдание от този факт обаче, камъкът не изпитваше. Твърдостта също бе част от неговата природа.
Един ден, така се случи, че безпътицата отведе един мъж и една жена върху него. Мълчаливо снижен между тревите камъкът не трепна. Първа го забеляза жената, а мъжът я последва без да каже и дума.
Причината въобще да го забележат беше прозаична. Валял бе дъжд и тревата бе мокра. Беше хладно и той приличаше на малко островче сред зеленина. Причината, да се отклонят от пътя също беше прозаична. Искаха да не ги срещне никой. Видяха камъка точно когато започваше да им омръзва да търсят безлюдно място. Седнаха небрежно, защото нямаха намерение да се задържат дълго. Хапнаха и се огледаха.
Камъкът започна да ги носи. Околните хълмове започнаха да се приближават, а момичето и момчето стояха вкаменено. Бяха забравили от какво бягаха и си мислеха за какво са дошли. Жената гледаше облаците, а мъжа зелените хълмове. Всичко се въртеше около камъка. Търсеха сигурност.
Мъжът легна до нея, а тя се сгуши в рамото му. Смееха се един на друг. После спряха да говорят. Облегнати на своята твърдост започнаха да се наслаждават на мекотата на камъка под тях. Той ги бе всмукал, а те се рееха в топлото му тяло.
„Колко е просто! Колко е просто!” – казваха си и разбираха за какво са дошли. Камъкът бе всмукал цялата вселена, а те бяха единствените хора на него.
- Уау – каза момчето.
- Ти си имаш една дума за всичко – отвърна момичето.
„В този камък имаше нещо странно” – мислеха си на връщане те.
24.06.2009 10:13
или жэна му ха ха ха
или пък секретарят по печата
или културният агент или - пък щерката на тоз - всъщност ленче от гасконски произход
с тез нивгаш не си сигурен
кой кой е дори кралят им прави изказвания с чужди инициали дано снимката е негова
например- (че туризмът си е проституция
с туй се прослави почти колкот фидел койт по гуменки ни съобщава че
световният бизнес е гигантска рулетка
и т н
24.06.2009 10:39
24.06.2009 11:26
24.06.2009 11:59
Сега, зачетен във вашите мнения, аз изпитах тъга! Та приятели, нима полкова завиждате на безбрежния ми талант, че не можете да стаите злобата и завистта си? Изпитвам такава мъка от хорското зло! Че се разплаках от болка
24.06.2009 14:39
\m/
//
противопубличните убийства ли е
противопубличните убийства ли е
Да, аз съм против публичните убийства. Също така се противопоставям и на скритите убийства