Скъпи приятели,

наскоро завърших превода си на Гл.1 на трагедията на Лукреций Парижки - "Гневния Антоний Римски".

Лукреций Парижки е интересен чешит от времето, когато театъра, от простонародно селско забавление, започва да се издига до нивото на изтънчена аристократична необходимост. Той започвал да увлича младата аристокрация. Тъй като, обаче, думата "Театър" все още не се свързвала с възвишеност и изкуство, а със пияни селяндури на цигански панаири и свързаните с това избухвания на низки страсти, на младите аристократи се налагало да ползват чужда самоличност, за да излагат пред висшето общество своите алегорични видения за света. Най-известния от това течение естествено е Шекспир, но не всеки имал неговата дарба да се крие.

Лукреций Парижки нямал тази дарба! Случило се така, че написал първата си и единствена пиеса "Гневния Антоний Римски" на перфектен латински и я дал на Реноа Висконт, който трябвало да я представи като своя.

За Реноа Висконт се знае сравнително малко. Роден в малко селище в Прованс дошъл в столицата Париж и се занимавал със каквото му попадне. Проблемът бил, че поради силния му диалект, дори френския му бил трудно разбираем за жителите на Париж и поради това собственика на театъра „Манеж”, г-н Виши, веднага заподозрял, че Реноа Висконт е откраднал ръкописа и се опитва да припечели някой франк на чужд гръб. За да не остане престъплението неразкрито г-н Виши го предал на градския пристав. Последният така го насинил, че Висконт предал цялото съзаклятие. Случаят се прехвърлил към градската управа и най-вече към цензора - Виталий от Бурже. След като прегледал текста под лупа той осмял Лукреций публично в известния памфлет "Грешките на Лукреций Парижки" и в предвид контактите си с краля, настоял на памфлета да се даде силата на закон.

Разпитан дали признава грешката си Лукреций отговаря: "Да, сгреших! Не се сетих, че г-н Реноа Висконт не знае Латински". Осъден е на изгнание. След три години получава опрощение и се завръща в Париж, където се оттегля в манастира Порт Роял ( по-късно станал печално известен като средище на ясенистите и сринат до основи по заповед на краля) оставайки там до смъртта си през 1581.

Представеният пред вас откъс е част от монолога на Квинтилиян "Времето в нас и ние във времето", като трябва да призная, че именно приликата с репликата на Левски ме накара да се заема с него. Между другото една от грешките посочени в памфлета на цензора била, че в римско време не е имало механични часовници, грешка, която Лукреций също признал с оправданието, че не се е сетил.

 

 

Сега е април. Търкул...търкул и месеца се изтърколи. Колко съм се променил? Сигурно много, но не съм го разбрал. Тик-так, тик-так – секундите тракат и се изнизват. Да... има всички основания за заключа, че времето лети! Депресиращо, а!?

Става ми по - добре, обаче когато осъзнавам факта, че не трака времето. От както има хора, никой не е чул времето да трака. Ако някой все пак е чул нещо, то е чул тракането на часовника. А съгласете се, когато хората направили първия механичен часовник, идеята съвсем не била часовника да трака. Тракането било просто страничен резултат от използваната механика. Идеята, естествено била да се измери времето. И докато измервали времето хората започнали да чуват тракане. То ги карало да си мислят: „Кога ли няма да чуя – тик-так? Ще има едно последно „тик”, а „так” няма да чуя!” Тази неизвестност карала хората да се чувстват несигурни, а известно е – когато човек се чувства несигурен той е уплашен. Уплашило го собственото му творение.

И ето, сега седя и се плаша от търкулването на месеца и тракането на часовника. И така уплашен забравям, че нещото което търся стои отвъд стрелката на часовника и листа на календара. Месецът и секундите са единствено означението, което използвам, за да обясня времето.

Ако, обаче, времето съществува извън нас, то тогава не притежава иманентно в себе си секунди, векове, дни или часове. Ние придаваме това качество на времето, а не то на нас. Опитваме се да го обхванем с нашите обозначения, без да си даваме сметка, че не можем да го обхванем – то обхваща нас. Не се означава неозначимото! Опитите да го означим имат винаги за последица някакъв страничен резултат – депресиращо тракане на механизъм или откъсването на пореден лист хартия. И тогава си казвам: „Депресиращо, а?”

Забравям обаче, че живея във времето, а не в часовника. И ето нещо позитивно: Ако въобще живея някъде във времето, то живея навсякъде в него. Времето е тук и ме свързва с „навсякъде”. Като част от него притежавам общи характеристики, само дето не мога да ги означа – нито тях, нито него.

Това е постингът, който до този момент най-много ми е харесал.Сред вашите постинги, разбира се.
Интересно, щом пада такова плагиатстване сега и преди, Левски дали и той не го е взаимствал?
Не, не мисля, той е стигнал до същия извод по други пътеки.
А времето е в нас и ние сме във времето е израз, който ме кара да се чувствам безсмъртна.

по-скоро темата за времето и хората е интересувала хората през всички времена

А науката векове след тях стигна до извода, че са били напълно прави.

поздравления, в преводите е Вашата стихия, за съжаление го правите твърде рядко!:)))

Освен това е дразнещо да виждаме тъпотии от сорта на:

1. "древната античност" (звучи леко като "другата алтернатива")
2. "средновековието" и "ренесанса" (с малки букви)
3. "Квинтилиян" (с "я")
4. Абе изобщо льольовци, които четат Фоменко

съзнавам, че преводите са ми силната страна, но за жалост съм толкова внимателен към тях, че не бих могъл да ги публикувам без да съм напълно сигурен, че: 1. отговарят на оригинала; 2. Звучат добре на български.
Съжалявам, но не мога по-бързо

Богоизбрания, да Квинтилиян е летературен герой в пиеса писана пред ХVІ в. Конкретно на мен ХVІ и ХVІІ век са ми любимите н човешката мисловност.

Боряне, вашия латински е образец за мен, но не прекалявайте.

и двамата са исторически образи оказали влияние не върху едно и две поколения хора, смятам, че двамата са реални.

но не смятам, че може да се търси обективнто от нашите крайно субективни личности. Или поне аз така оценявам света.
А пък си мисля, че историята не ни оставя същностти, а ни оставя образи.